Днес ми се наложи да отида до спешното отделение на Военна болница. В момента, в който стъпих там ме обзе едно отдавна забравено чувство – желанието да хукна по лекари, за да ми правят изследвания и да ми казват, че всичко ми е наред. Да, това ми остана от добрата стара хипохондрия. Трябваше ми известно време да се преборя със странния гъдел в стомаха ми и да се окопитя. То това предполагам е като да спреш алкохола и да ти трепери пред чашката. Само предполагам, щот не ми се е налагало да го спирам. Дори и на антибиотик си позволявах по половин чаша вино. Само текилите бях спряла.
Но думата ми беше за друго – за спешното. Там ако си по спешност, най-много да те изкарат наобратно. Сега незнам как работят при напечени ситуации, т.к. сегашният случай не беше кой знае колко спешен. Ама все пак. Човека беше с високо кръвно - то сигурно имат тактика – от чакане се успокояваш и сваляш кръвно, а при ниско – от чакане ти се вдига.
А като знам човек като го боли или като му е лошо как иска да се оправи бързо, просто да не ти се случва.
От друга страна се и позабавлявах искрено – беше ми забавно поведението на всички там. Посмях се. Сигурно не съм изглеждала много на място, но...
Друго пък ме натъжи – имаше и човешки драми. Такива където не бях виждала от години. Хора обикалящи болниците заради налудничавите кризи на техни роднини. Братско отказване и една жена застанала между тя – раплакана, защото не може да се справи с детското поведение на съпруга си и зет си. Тъжно.
На бърза ръка се успокоих и апетита на хипохондрията ми изчезна. Здрава съм, а дори и да не съм – не искам да мисля. Защото то всичко е в главата. Ако реша, че съм здрава, значи съм здрава. По – добре отколкото да обикалям кабинетите и да им разказвам цялата ми болнична история.