Няколко дни подред сънувам починали близки и близки, излезнали от живоата ми.
Все едно искам да върна времето назад.
Когато бяха живи и бяха с мен.

Сега в съня ми ги прегръщам и им казвам колко ги обичам.
Понякога плача.

Понякога съм в дядовата къща на село. Той и баба ме чакат като преди. Карат ми се, че съм закъсняла. Печката бумти. Топло и уютно ми е там. А баба ме завива, докато заспивам.

Понякога се разхождам из двора и гледам животните и посятите градини.

В момента всичко е пусто, дори незнам дали къщата пази духа им.

Сънувам, че отивам в стария си дом. При него. Гледам чашите, които подреждах с голяма любов в кухнята. Гледам как нищо не се е променило откакто съм си тръгнала.

Разхождам се в коридора и гледам снимките. Влизам в хола. Там седеше наша снимка в рамка от Sziget. Когато се изнасях беше обърната с лицето надолу...



Не знам от къде е тази носталгия. Дали от мислите, че хората около мен остаряват, че живота се променя и води до раздели. Че всеки един път когато ги виждам може да е за последно. И все пак не им казвам колко ги обичам. Прощално ми звучи.