Бързам за работа.

Бързам да се прибера.

Бързам да се видя с приятели.

Бързам да вечерям.

Бързам да се изкъпя.

Бързам да си легна.

Ако мога и бързо да се наспя ще е най-добре.

 

Ех, това време не ми стига.

 

Странна съм. Липсват ми моменти, в които съм се чувствала в ада. Моменти, в които не бях себе си, търсех се, плачех, взимах прибързани решения. Моменти, в които живота ми беше на границата...

И все пак, тогава, когато да дишаш и да чувстваш беше нещото, което най-малко исках, живота ми течеше. Случваха се толкова прекрасни неща.

Липсват ми.

Пътуването до Дубровник. Плажът. Малките камъчета. Крепостта в Котор. Басейнът с прозрачен покрив, сауната и парната баня. Сутрините, когато аз сама излизах на вън да пуша, докато всички закусваха.

Сълзите, които пролях от болка в огромното легло в хотела. Ужасът, който изпитвах...

Борбата с вътрешното аз е най-тежка. Така порастваме без време.

 

Сетих се за всичко това, може би заради новия албум на Royksopp. Тяхното особено звучене буди спомени.

Дано пак се почувстваш в ада, за да си щастлива..

Не съм сигурна ,че си странна.
Не знам защо е така, но и аз съм добре, когато съм зле. Някак този хаос спира да се върти.
Дори в момента. Бидейки инвалид с предизвестена смърт съм много по-доволна , отколкото в задръстванията навън. Например.
Да, по-спокойно е в ада, отколкото в това, което са организирали тук у нас.
Трябва много да се променя.

"Аз бързам! Бързам! Страшно съм зает!
Плета камшик от слънчеви лъчи -
да шибам гневно този подъл свят..."

Шандор Петьофи

и аз съм така. Това не е странност, а всеизвестният мазохизъм на хората. Защо ли винаги сме тъжни, когато всичко ни е наред? Може би защото, когато се борим, плачем, викаме от болка погълнати от самота и драскаме раздраната си душа върху лист бяла хартия се чувстваме най-живи. На пръв поглед изглежда толкова глупаво, но всъщност е безумно нормално. Това не значи, че когато обичаме, когато сме влюбени и усмихнати и гледаме носталгично към тези моменти не можем да оценим щастието. Напротив! Но на нас ние е заложено да търсим. През целия си живот. Любов, щастие, приятели, работа, апартамент, място за почивка, бар за събота вечер, свободно място, където да си паркираш колата дори... Спрем ли, става лошо. По-добре да живееш и да чувстваш гадните неща, отколкото да бързаш и да не можеш да усетиш нищо.

А сега ще побързам да си легна, че утре пак ще се успя и ще бързам за работа. И ще побързам да не забравя да чувствам моментното щастие.

Целувам те!

Как само ме разбираш. И аз се замислих, че се чувствам щастлива в депресията си, защото тогава единствено виждам смисъла на живота,стремя се към нещо. Иначе е скучно. Но това не ми пречи да оценявам всеки хубав и всеки лош миг.

А, ти, къде се загуби?

а къде остана мускулната треска?

Избирам чантата, червилото,
гримът във сиво,
ала утъпкания път към себе си
не мога да сменя.
Опитвам се с душата си
да бъда мила, да съм мека,
да кажа ''чао'' на навиците,
да кривна в някоя пътека...
Но точно в този миг
онази, другата, говори вместо мен,
отвътре, от сърцето,
и слага прътове в нозете ми
и в ярката ми същност...
Избирам дрехата, бельото си
дантелено... така прецизно,
до пастелност... и си оставам
същата .