Не можех да пиша известно време. Бях в болница, за пореден път (не искам да споделям защо за момента, здрава съм и всичко е наред). Никога не бях лежала, а за последните три месеца 3 пъти. Страх и пак страх. Нагледах се и се наслушах на гадости.

Сега, последния път, ходенето в болница по скоро беше вик за помощ. Безпомощна и самотна, изплашена до смърт имах нужда от утеха. Там не е най-приятното място, но когато си в безизходица избираш най-лесното. А и така се чувстваш малко по отговорен. Знаех, че там няма да избягам от гонещата ме депресия. Но по добре по малкото зло. Въпреки, че хората които са я преживели знаят, че тя е по-голямото зло. Когато душата ти плаче и тялото плаче.

Не искам да съм толкова негативна, но писането разтоварва. Споделям с вас, познати и непознати. Подкрепа не търся, защото знам, че само аз мога да си помогна. А понякога съм толкова малка и слаба.

С годините и новите отговорности осъзнаваш колко страшно става всичко. И как искаш да си онова малко дете, сгушено в скута на баба. Да, липсват ми много баба и дядо. Липсва ми детството. А аз вече съм голяма жена.

Ох, това не ходене на работа ме смаза :(