Казват, че най-тъмно е преди изгрев. Моята нощ трае 6 месеца. В момента по-тъмно не знам може ли да стане. Губя надежда. Уж в природата има постоянни цикли. Е при мен просто зацикли. Не знам хормони ли са или какво, но такова отчаяние не съм изпитвала никога. Света ми се разпада. Семейството, приятелите, работата, а скоро живота ми ще се преобърне и това ме кара да крещя от ужас и страх.

Понякога в моята нощ изгрява звезда, но мрака я обхваща. Така и проказата в мозъка ми попива всяка малка надежда.

Дали наистина ще изгрее слънце, дали наистина светлината ще залее всичко? Дали наистина ще изпитам пак спокойствие? Страх ме е.

Горе главата, миличка! Щом си здрава и любимите ти хора са с теб, значи няма за какво да се тревожиш. Отвориш ли очи сутрин, си казвай нещо позитивно, радвай се, че посрещаш още един ден, търси красивите неща около теб. Сигурна съм, че са много, просто чакат да ги зърнеш и да им се порадваш. И вярвай, силно вярвай, че всичко ще се подреди. Просто още не му е дошло времето. Прегръщам те!

дано ти помогне

Не бива да се страхувам. Страхът погубва разума. Страхът е онази низка смърт, която носи пълно унищожение. Аз ще се изправя с лице срещу моя страх. Ще му позволя да мине по мен и през мен. А когато отмине, ще извърна вътрешното си око, за да проследя пътеката му. Там, откъдето е минал страхът, няма да е останало нищо. Ще остана единствено аз. — „Дюн“ (1965)

Живота е хубав, мило, дори и тогава, когато не е!!!!! Запомни мен, rotazia, само с това изречение, много ще ти трябва занапред!

Животът е "сега"!
В тъмното всяко бъдеще изглежда бездна...
Просто - вярвай и престъпи напред!:))))