От известно време все мисля за тук. Искам да пиша, да споделям, да се радвам. Но се губя някъде.
Поради обясними причини не ходя на работа от три месеца. Всекидневната самота не води до нищо хубаво. Освен вглеждането в тялото и създаването на хиляди страхове, води до депресия.
Уж всеки се оплаква, че има безработица, а аз няма с кого да се видя по цял ден. Сама съм, и с болката и със страха.
Затъвам в онова блато. Колкото и да е познато толкова е и плашещо. Но сега не мога да взема мерките, които съм взимала, а трябва да се боря сама. Страх ме е какво ще видя на дъното. Страх ме е, че огорчавам близките си. Те няма вечно да са до мен.
Искам да ми олекне и да спра да се боря и страхувам. Никога не съм вярвала на магични неща, но все повече се обеждавам, че някой ме мрази много. Не може толкова болка и страдание на едно място.
Та как ще живея, как ще се справя, как ще стана майка? Не ми се прибира, не мога да спя. Страх ме е от нощта. Страх ме е от мислите. Страх ме е от мен и неизвестното.
Както и да е. Просто исках да го излея.
Успех!