Сблъсквали ли сте се с диагнозата - Паническо растрйство. Рязко подкосяване на краката, завиване на свят и задух. Мисълта, че нещо става с теб и че можеш да умреш ускорява процеса. Става невъзможно да седиш на едно място. Единственото, което можеш да направиш е да избухнеш в плач, чакащ да се срутиш и умреш. Атаките те хващат в моменти на спокойствие, в моменти, в който си щастлив. След преживяната криза отбягваш местата където са те връхлетяли, отбягваш хората, затваряш се в къщи и плачеш как живота ти не си струва и как вече си инвалид. Следва депресията. Бориш се всеки ден с мисълта, че неможеш да се справиш, че това което се случва е прокоба. Идва мисълта да изчезнеш. Да се стопиш. Да няма болка, да няма страх.

Страх от смъртта.

Положението е толкова тежко, че в един момент това от което се страхуваш го желаеш. Само то ще те спаси и само то ще прекрати мъките. И тогава осъзнаваш, че неможе да се страхуваш от нещо което си пожелал. Че неможе да се страхуваш от смъртта.

И започва израстването. Започва излизането от дупката. Няма опасност, няма страх. Ставаш силен, наслаждаваш се на живота. Виждаш го под друг ъгъл. И си щастлив.

Колко малко му трябва на човек. Да се изплаши до смърт, да осъзнае страха си, и да бъде щастлив.

Вървя по улиците спокойна, возя се в кола спокойна, седя си в къщи спокойна. Заболи ли ме нещо, само се усмихвам и го забравям и то минава.

Щастлива съм, че минах през ада, за да открия рая. Щаслива съм, че преживях истинския ужас на паниката, за да израстна като личност и да бъда много по силна от хората незнаещи какво е това.