И все пак...

Заспивам лесно, почти като труп.

Будя се лесно.

Ставам трудно.

Гледам да не мисля.

Усетя ли напрежение, дишам и дишам.

Не съм вярвала, че едно дишане може да е толкова трудно и да изисква толкова усилия.

Какво остава за нещата от живота...

*
*
*

Навлизам във възраст, в която хората се разболяват. Деца се раждат.

По-лесно беше да си дете.

Сънувам къщата. Живея в нея пак. Със страх. От къде идва целия този страх?

Днес, в съня ми, онова малко хлапе от основното училище ме целува пак. Вече порастнал.

Как ли изглежда сега – 14 години по късно?

Готвех се да умра, чаках безмълвно края си. Отново в съня. И изведнъж плувах в басейн.

*
*
*

 Опитвам се да не страдам за миналото. Да си мисля, че нищо не ми липсва.

Реално нещата седят така.

А около мен хората се скапват.

Минават там, където аз бях.

Страшно е.

Но минава.

Животът е за силните.

Стиснал зъби – и ти си силен.

Хората сме съвършени същества. Може да минем през ада и пак да обичаме живота.

Само трябва да знаем как.